Любовта и рутината - двете страни на една и съща монета

Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“ - откъс от романа на Фредерик Бегбеде "Любовта трае три години"

И в известен смисъл това е вярно или поне често избираме точно така да напишем романа на нашия живот. Клишето "опиянен от любов" звучи твърде точно, като се има предвид какъв уникален "коктейл" от стимулиращи хормони изпиваме в началото на всяка връзка. Допамин, окситоцин, адреналин - нашият мозък просто ги обожава. Чувстваме се щастливи, неудържими и живи. Партньорът е несравним и единствен. Това е любовта през първите шест месеца, а след това, еуфорията започва леко да избледнява и се намества реалността. Но не винаги реалността е такава, каквато сме си мислели, че ще бъде.

Забелязваме дреболиите – чорапите по пода, неразбираемия му вкус за филми, емоционалните изблици в определени периоди на месеца, различията в навиците и други особености на личностите ни. Настъпва моментът, в който трябва да решим: можем ли да приемем този човек такъв, какъвто е? Полагаме усилия и се борим да свикнем с недостатъците му. Нагаждаме сме според начина му на живот, може дори да пренебрегнем собствените си интереси. И вместо да бъдем удостоени с медал за издръжливост и адаптивност, всъщност попадаме в окото на бурята и започват скандалите. Написаният "сценарий", всъщност е типичен модел на взаимоотношенията през първите три години при много двойки. Обикновено след този период настъпва затишие. В добрия случай, любовта преминава в обич, партньорът е и приятел, и любовник, а съжителството с него вече е в хармония и разбирателство. В лошия случай, скандалите се увеличават и започва да се мисли за раздяла. А в реалистичния, идва ред на рутината, която обзема ежедневието и отношенията. Тя удобно заема място в живота и на двамата партньори, дали заради нови членове на семейството в лицето на децата, дали заради свикването един с друг или просто поради липса на желание за промяна.

Самата дума рутина по-скоро носи негативен заряд в себе си. Живеем в динамични времена и когато я усетим, за нас тя е наказание. Но сякаш не ежедневието ни наказва, а човекът, с когото живеем. Точно това и правим, обвиняваме партньора ни за липсата на вълнение и динамика във връзката ни. Знаем, че сме затрупани със задължения и отговорности, но някак си очакваме, че любимият/любимата, ще ни спаси от сивото ежедневие. Мълчаливо чакаме жестове, изненади, но от своя страна не винаги правим нещо в името на разнообразието на връзката ни. А когато го правим, очакваме то да бъде забелязано, оценено и върнато реципрочно. И така попадаме в капана на големите очаквания и още по-големите разочарования.

Истината е, че рутината и скуката са част от живота ни. Трудно е да свикнем с тях, но любовта неслучайно обича тишината. Тя я обича, дори когато е замаскирана като еднообразие. За да можем да променим рутината, всъщност е нужно истински да се научим да живеем в нея и въпреки съществуването й, отново да обичаме партньора си, заради това, което е той/тя. Много често се взираме в недостатъците – склонността човекът до нас да се ядосва, неговата разсеяност. Но всяка черта носи две страни. Да, може би е емоционален и понякога вика, но същата тази емоционалност го прави съпричастен, когато страдаме. Рутината не ни отнема способността да се обичаме – тя ни показва, дали любовта я има, дори когато животът е тих и обикновен.

Изуството да обичаш в рутин

Умението да обичаш някого, дори когато ти е скучно с него, признаваме, е трудно постижимо. Но за да го усъвършенстваме, първо е добре реалистично да погледнем над причините, довели до сивотата във връзката, вместо да прехвърляме изцяло вината върху другия. Умората не обзема само нас - обзема и двама ни. Децата не ядосват само нас, дори и ние да полагаме повече грижи или пък да работим повече часове - те умеят да напрягат и двамата партньори. Разбирането на половинката ни, всъщност отваря врати към нов начин на мислене, а само по себе си, то носи нови емоции и начини на реакции към партньора ни. Когато свалим обвиненията един към друг и станем добронамерени, намираме пространство и ресурс да внесем разнообразие в живота ни. Стига да е налице желание, човешките възможности са неограничени. Една добра първа крачка е, да погледнем назад във времето. Там са хубавите спомени, които е ценно да запазим живи, за да ни напомнят, че можем да изберем, кога да бъдем онези развълнувани влюбени и кога да бъдем просто двама човека, които се обичат в тишина.

Онзи хормонален коктейл вече никой не може да ни го забърка. Но ние сами можем да изберем, какво питие ще създадем заедно и как ще го сервираме – с щипка хумор, с доза усилие и с много емпатия. Може би там е тайната на истинската любов – не в бягството от рутината, а в разбирането, че тя е отражение на истинската и дълбока обич.

Автор: Елмира Петкова - психолог, специализант когнитивно-поведенческа психотерапия