Мъжът, който нямаше право да бъде слаб. Разказ през погледа на психотерапевт

Мартин погледна часовника си и видя, че е 16:45ч. Работният ден наближаваше края си и беше време да потегли към вкъщи. Тези 30 минути в колата бяха най-омразната част от деня му – трябваше да остане сам със себе си и онези ужасни мисли, които работата вече не можеше да заглуши.

“Защо се съгласих? Защо не изразих ясно, че не мога да поема вече нови проекти? Защо не им казах, колко съм претоварен?”, “Мразя тази работа! Никой не ме оценява!” Ще напусна! Но не мога, нямам право да съм слаб...”

Опита се да се разсея, като избра да мисли за красивото личице на дъщеря си и нежната усмивка на Мария - съпругата, която го очакваше в дома им.

Влезе в асансьора, пое дълбоко дъх и си обеща, че този път ще бъде различно. Още щом прекрачи прага, настъпи някаква твърда играчка, изокха и се облегна на стената. Бруно скочи върху него и започна радостно да го ближе. Дъхът му не беше изобщо приятен, но Мартин се сети, че това е най-малкият проблем, защото може би и днес щеше да му се наложи да разходи кучето.

- Здравей, скъпи. Извинявай, но току-що приключи онлайн срещата ми и отново не можах да изведа Бруно. Моля те, докато си на вратата, да го смъкнеш за 10-тина минути. - помоли Мария

-Аха, да. Разбира се, няма значение, че съм изморен и съм пътувал почти цял час...Просто ми дай каишката. - гневно отсече Мартин.

Мария го погледна навъсено и му подаде каишката. 

“Добре, ще взема въздух навън и ще се успокоя. Сигурно Лили ме е чакала цял ден и ще оправи настроението ми. Просто се усмихни и не говори с Мария за проклетата разходка.”

След като изчисти лапите на кучето, побърза да влезе в детската стая. Лили се беше вторачила в някакво шантаво детско и почти не забеляза присъствието му.

-Миличка, прибрах се. Ела да те гушна.

Вдигна я от пода, но тя започна да плаче истерично. “Какво по дяволите? Мария направо я зомбира с тази телевизия. Та тя дори не ми се радва!” 

-Ти изобщо гледала ли си я днес или е по-лесно просто да я сложиш пред някакъв екран? Скъсвам се от работа по цял ден, работя нещо, което не харесвам, с хора, които не понасям, само и само да сме добре, а в замяна какво получавам?

Задължения, истерии и никакво съобразяване! 

Последвалият скандал беше тежък. Измежду всички грозни обвинения, които си размениха, Мария все пак успя да обясни, че с изключение на последния час, Лили днес изобщо не е била пред телевизора. Но Мартин сякаш не я чуваше. Знаеше, че крещенето е грешно, но изпитваше някакво странно удоволствие от самия акт на викане - имаше усещането, че изхвърля толкова много гняв и напрежение, в което се даваше от месеци насам. 

Облече якето, затръшна входната врата и седна пред стълбите на блока.

“Никой не ме оценява, нито тук, нито на работа. Може би не трябваше да крещя така, но тя просто не ме чува! Изобщо не разбира какво ми е в тази фирма. Георги днес май наистина ме погледна с насмешка. Виждам, че не ме понася, а завися толкова много от него. Нарочно прави така, че да имам повече проекти. Аз наистина съм толкова претоварен. Ако говоря с началника, той ще помисли, че съм слаб. Всъщност никой не се оплаква и всички се справят. Само аз съм толкова неспособен. Абсурдно е да рискувам работата си, ако призная, че ми идва в повече. Какво ще си кажат тогава всички за мен? Та аз съм мъж, по дяволите! Трябва да бъда силен и в очите на Мария. Ако напусна, как ще си намеря друга работа? Никога не съм искал да бъда инженер…Колко хубаво щеше да бъде, ако мога да си отворя ресторант. Но знам, че няма да се справя. Това е за друг вид хора. Баща ми беше прав, че съм неспособен - аз дори не мога да кажа истината на шефа си.” 

-Ами ако грешиш? - обади се непознат глас.

Възрастен мъж със сива коса беше се настанил неусетно до него на стълбите. Беше много сбръчкан, уморен и видимо тъжен.

-Моля? А Вие сте....? - учудено го погледна Мартин.

-Нека ти разкажа една история, а после ти ще ми отговориш, кой съм всъщност.

Бях едно жизнерадостно дете, което очакваше живота с вълнение. Той обаче имаше други планове за мен. Баща ми беше строг и някак много далечен. Майка ми винаги ме е обгрижвала и обичала. Баща ми не изразяваше много емоции, освен когато аз ги изразявах. Не понасяше плача ми и винаги казваше, че мъжете не плачат. Дразнеше се от близостта, която имах с майка си, защото според него, тя ми пречеше да стана силен и независим. Опитвах се да го впечатля в училище, но усилията ми не се оценяваха,.  Хубавите ми оценки сякаш бяха задължителни, а лошите - очаквани. Смених четири училища за шест години, заради професията на баща ми и преживях много подигравки и отхвърляне. Не можех да плача там, защото ми се присмиваха и със сигурност нямах право да изразя емоциите си вкъщи. В тинейджърските си години открих алкохола - средство да заглуша мислите и тежките критики от баща ми. След няколко буйни изпълнения, татко вече беше твърдо убеден, че аз съм и ще бъда неудачник. Въпреки, че покрай алкохола успях да си намеря приятели , не се чувствах истински приет – страхувах се, че ако покажа слабостите си, ще бъда отхвърлен. Реших да стана инженер като татко, за да спечеля одобрението му.  Когато споделях трудностите в университета, баща ми ме обвиняваше, че съм слаб и само се оплаквам. Отношенията ни ставаха все по-сложни. Понякога имах нужда да изкрещя, за да ме чуе, но нямах смелостта да го направя.  Виждах неговото неодобрение във всички около мен. Срещнах прекрасна жена и създадохме семейство. Реализирах се като инженер, но мразех работата си и заплатата ми не беше престижна.  Обичах да готвя и имах мечта да отворя собствен ресторант. Никога не я осъществих, защото знаех, че само силните са способни на такава стъпка. Все още виждах очакваното разочарование в очите на баща си. И в главата ми винаги кънтяха думите му. “Ти си слаб. Ти не си мъж.” “Просто не можеш да се справяш и да издържаш.” “Нищо не правиш като хората.”  Исках да бъда мъж за него и за жена си и разбирах това по изкривен начин. Стигна се до многобройни неразбирателства със съпругата ми. Не можех да изкрещя на никого истината, но можех силно да викам у дома. След години, жена ми ме напусна. Цял живот продължих да работя като инженер. Днес вече съм пенсионер и живея сам. Погребах родителите си, имам прекрасни внуци, които виждам често, но живея с огромна болка. Сещам се за миналото постоянно и си представям как някой сяда до мен и ми казва няколко прости истини, които преобръщат живота ми. Те звучат така:

Това, което ти наричаш слабост, всъщност е твоето сърце, което винаги е искало да обича и да бъде обичано. Ти не беше слаб, когато плачеше като дете. Беше искрен и търсеше признание от баща си. Беше просто син, който искаше да се почувства видян.

Баща ти те научи на много неща, но пропусна най-важното – че не трябва да бъдеш силен, за да имаш стойност. Той се бореше със собствените си страхове, вероятно същите, които и ти понесе – страхът да не изглеждаш недостатъчно мъж. Но това беше неговият товар, не твоят.

Истината е, че твоите успехи и неуспехи никога не са определяли кой си. Нито оценките в училище, нито професията ти, нито мнението на баща ти. Ти си бил много повече от това през целия си живот. Ти си човек, който е обичал, мечтал, преживявал болка, и въпреки всичко, продължил напред.

Ти каза, че мечтата за ресторант е била за „друг вид хора“. Но ти винаги си имал качествата да я осъществиш. Просто не си вярвал в себе си, защото си гледал през очите на страха. И точно той, винаги е бил причината да не направиш първата крачка.

Цял живот ти е изглеждало, че неодобрението на хората е като сянка, която те следва навсякъде. Но знаеш ли? То, често не беше заради теб. Беше отражение на техните собствени страхове, несигурности и начини, да се справят със света. Всъщност, хората рядко гледат на другите толкова критично, колкото си мислим. 

Ти се страхуваше да се заявиш, защото вярваше, че мислите и чувствата ти ще бъдат отхвърлени. И да, може би понякога това щеше да се случи. Но силата не е в това да бъдеш приет от всички. Силата е в това да кажеш истината за себе си и да приемеш, че не всеки ще те разбере – и това е напълно нормално. Ако някой не одобрява теб или твоите избори, това не означава, че си сгрешил, а само, че гледните ви точки са различни. Да заявиш своето мнение, своите нужди, своите мечти – това е акт на уважение към себе си. 

Днес можеш да избереш да се освободиш от този товар и да се върнеш при прекрасното си семейство.  Истинското одобрение, е твоето собствено. Тогава ще можеш наистина да разбереш близките си хора, а те ще могат да те обичат заради това, което си.

-Е, кой съм аз, Мартин? -попита старецът.

-Благодаря ти за думите. Може би, очакваш да ти кажа, че ти си възрастният Аз, но истината е друга:

Ти не си възрастният Мартин. Ти си старият Мартин, който вече не принадлежи на бъдещето, а остава част от миналото.

Автор: Елмира Петкова - психолог, специализант когнитивно-поведенческа психотерапия

"мъжка сила" "мъжете не плачат" "слаб мъж" "слабият мъж"