Трябва ли наистина да простим на нашите родители, за да бъдем щастливи?

Прошката към родителите – тема, която сякаш често носи тежест в гърдите и заема особено място в нашето съзнание. Все повече за нея се говори като лек на емоционалните рани и гарант за вътрешен мир. Но трябва ли да прощаваме на всяка цена, за да сме щастливи? Представя ли се прошката като еднократен и задължителен акт? Кога тя е всъщност наложено усилие, вместо автентичен и искрен порив? Отговорът е далеч по-комплексен и много по-личен.

Детството обикновено се свързва с радост и безгрижие. Но понякога именно детските ни години и времето с родителите ни, могат да предизвикват болка и емоции като гняв и тъга. Ако тъгата има пречистващи свойства, то гневът, особено когато ни съпътства цял живот, може да бъде разрушителен. Той изяжда радостта от настоящето, приковава ни към миналото и често замъглява способността ни да видим света ясно. Но да чуем, че трябва да простим, за да се освободим от този гняв, всъщност може да е още по-трудно и объркващо. Този призив звучи като наложителен еднократен акт, който магически ще заличи всички тежки спомени. Истината е, че прошката е процес - тя е пътуване. Изисква време, осмисляне и най-важното – желание. А понякога, тя всъщност е невъзможна. Какво можем да направим за себе си, за да си помогнем?

Митът за „задължителната“ прошка

Клише е да се смята, че прошката е непременно пътят към щастието. Истината е, че някои хора никога не прощават, но въпреки това намират начин да се помирят със своето минало. Прошката е инструмент, но не е единственият. По-важното е реалистично да разгледаме случилото се. Да разберем как ни е оформило като хора и какво можем да направим, за да променим себе си днес и намерим утеха от травмите в миналото. Възможно е никога да не го приемем, но е важно то да не доминира над нас.

Разбирането

Преди да говорим за прошка, е важно да направим нещо много по-основно: да разберем. Защо нещата са се случили по онзи начин, в онова време? Защо нашите родители са действали с методи, които са трудни за приемане? Лоши хора ли са всъщност те и най-вече, искали ли са да страдаме? 

Разбирането на техните действия не означава да ги оправдаем или извиним. Но то може да ни даде контекст – да осъзнаем, че поведението им не задължително е било плод на вродена жестокост или умишлено желание да ни наранят. Може би, те самите са били жертви на емоционална неграмотност, недостиг на ресурси или собствени болезнени истории, които са повлияли избори им.

Както ние днес носим травмите на миналите времена, така и често самите ни родители, носят своите. Техните трудни преживявания и възпитанието, което са получили, са ги моделирали да бъдат майките и бащите, които след време е трябвало да се грижат за нас. Живели са във времена, в които теми като емоционално благополучие и психично здраве, често са били табу. Психолозите и психотерапевтите не са били толкова разпространени, а и вероятно тази услуга е била последен избор в търсенето на решение. Вместо това са действали по различни дисфункционални методи - дали са таяли болката си, дали са я “отмивали” с алкохол, дали са използвали агресия срещу по-слабите - всеки е намирал сам своето “решение”. Физическото насилие не е било отхвърляно по начина, по който за щастие днес го заклеймяваме. Психиката на децата не е била разглеждана толкова обстойно, колкото е в днешни времена. Като цяло - емоционалното здраве не е било на фокус. За съжаление, много често ние сме били жертви на всички тези обстоятелства.

Как разбирането лекува

Когато разберем откъде идват тези действия, гневът започва да губи силата си. Вече не виждаме родителите си като „чудовища“, а като хора – несъвършени, наранени, а понякога и изгубени. Това не означава, че раните, които са ни нанесли, изчезват мигновено. Но разбирането е първата стъпка към това да намалим тежестта, която носим.

Прошката, ако изобщо дойде, често следва именно това разбиране. Но това не е задължително. Има ситуации, които може да изглеждат непоправими. Не е нужно да простите на някого, за да намерите мир. По-важно е да се освободите от гнева, да го преработите, дори и да го трансформирате в тъга, за да можете да продължите напред.

Разбирането не е лесен процес. В тези случаи помощта на психотерапевт може да бъде безценна. Терапията предоставя безопасно пространство за изследване на тези сложни взаимоотношения, за опознаване на нашите рани и за изграждането на лични стратегии за справяне.

Прошката, ако се случва, не трябва да бъде насилствена. Тя не е нужно да бъде заради родителите ни или някой друг – тя е заради нас. Ако решим да не прощаваме, това също е валиден избор, стига да не позволяваме на гнева и болката да управляват живота ни. Важно е не дали ще простим, а дали ще намерим начин да живеем с миналото, така че настоящето да бъде по-смислено. Родителите ни са част от историята ни, но ние носим лична отговорност за това, как ще продължим да я пишем.

Автор - Елмира Петкова, психолог, специализант когнитивно-поведенческа терапия